Маниерите до сравнително скоро са били чисто ритуални. Било е нужно да се държиш по определен начин в определени ситуации с цел почитане на владетел/бог, а в последствие собствена изгода и авторитет. Но никога не е било естетизирано изцяло, поне до появата на филма като изкуство. Както казва У. Бенямин, филмът показва ,,визуалното несъзнавано’’. Това, което виждаме, но не осъзнаваме, че е там. Във филма виждаме кадри на ръце, животни, единични движения и пр., които по принцип не възприемаме по естетически начин. Тоест във всекидневието рядко виждаме отделни мигове като естетически важни, по същия начин както картините например. Във филма от друга страна такива всекидневни случки и сцени биват естетизирани. Така се заражда и естетизирането на маниера - той става обект на артистична, режисьорска и публична критика, което го утвърждава във формата му на естетически продукт.
Както знаем обаче, животът имитира изкуството. Естетизирането на филмовите маниери се прехвърля във всекидневието и в моменти, в които бихме били обект на публична критика, започваме да усещаме маниера си като артистичен акт, който трябва да бъде силно регулиран. Примери от всекидневието за подобни поводи за притеснение от друг човек са това как стоят дрехите ни, как говорим и прочее - самата прекомерна суета, присъща на модерното време (Инстаграм, Фейсбук и подобни) е доказателство за естетизирането на маниера. От друга страна, той придобива и една друга черта на постмодерното изкуство - това да бъде израз на идеология, която понякога се оказва само повърхностна. С други думи, маниерът започва да показва не само уважение (както в миналото), но и идеология - ако искаш хората да вярват, че си тежкар, тогава се държиш така на публични места, но не е нужно да се държиш така в моменти на усамотение, изолиран от публика. Примерите са достатъчно.
Така, след като маниерът бива естетизиран дори във всекидневието (а може би и политизиран, за хората, които непременно разделят политиката от изкуството), следва да имаме правото да сме чисто естетически недоволни от даден маниер. Именно маниерите на българските политици са тези естетически обекти, които ме отвращават. За мен наравно с ,,комунизирането’’ на икономиката (бензиностанции, хазарт, и тн.), срастването на властите, нефункционирането на съдебната система и тн., е и естетическото опростачване на политиката. Както Г. Вулджев спомена наскоро в своя статия в ЕКИП, простотията е интересен и сложен феномен - не е глупост, не е и грубост. Простотията сама по себе си би могла лесно да бъде естетически критикувана - тя не отговаря на нито един стандарт на маниера. Тя е ,,демократизирана’’ естетика - простотията е класически присъща на демоса. Но в този случай, дори този просташки маниер да е ПР акция, чрез която по един стар комунистически пропаганден начин да се наберат гласове, нещо не изглежда наред. Върнахме се в идеала на комунизма - власт на народа, без никаква йерархия. Няма съответствие между символична стойност на Борисов като властимащ (следователно йерархически по-висш от народа) и неговия маниер на простак от народа. Използвайки един аристотелски способ, ще кажа, че тъй като човекът е свикнал да мисли в аналогии, подобни несъответствия му изглеждат странни и неприятни. Следователно простотията (и глупостта) на Борисов и повечето политици, анализатори, медии и пр., е естетически отвратителна.
Бих бил много по-щастлив, ако ме мамеха естетически и умно - както правят в другите страни. Иначе, пак по аналогия, и аз излизам глупав и с лош вкус.
Библиография:
Benjamin, W. (1935). The Work of Art in the Age of Mechanical Reproduction. (New York: Schocken Books: 1969)
