Дельоз и Фуко срещу българското общество

Kiril Radovenski
20.06.2020 г.
време за четене: 5 мин.

Актуализирано: 15.04.2021 г.

На българските властимащи явно им харесва да са старомодни. Защо не сме като на Запад? Защо лидерите на Запад изграждат общество на контрол, а ние още се борим със суверенно общество? Как все се оказваме назад с тенденциите? Както върви лафът: ,,И светът да свърши, на България ще и трябват още 50 години за да са натъкми.’’

Но нека първо направим характеристика на трите вида общества, които Фуко и Дельоз описват. Фуко като историк-философ определя, че до около времето на Индустриалната революция, светът живее в суверенно общество. В такова общество, контролът се е налагал чрез силови средства, публични екзекуции, наказания и подобни. Фуко нарича тях наказания за тялото. Но обществото е можело да симпатизира с наказваните, имало е действаща фигура, която да бъде обвинена (тази на палача и царя). Той смята, че в такова общество, където упражнението на сила е изявено пред публиката, поддържаният контрол е бил твърде краткотраен и крехък; имало множество бунтове, владетели били детронирани и тн. За това с идването на индустрията, работата и образуването на класови разделения идва и така нужната (за властимащите) революция в начина на контрол - заражда се дисциплинарното общество, такова което наказва душата, а не тялото. Престъплението се психологизира, анализира; атакуван е не човекът, а вътрешните проблеми у него, чрез което се цели създаването на ,,гражданин’’. Тоест чрез дисциплината в затвора, престъпникът трябва да започне да конформира с правилата на обществото. Тази система от своя страна се транслира във всички останали слоеве и системи на обществото. Фуко казва, че не е случайно, че болници, училища, фабрики, институции, казарми и тн., напомнят/приличат на затвори. Нагледен пример за това и за функциите на дисциплинарното общество са работните/училищните/затворническите/и тн. графици. Всеки трябва да е по някое време на някое място и той е зависим от това да бъде там, следователно се подсигурява неговата поява. Така обществото е контролирано. Властта знае къде е, какво прави, кога и как прави всеки един неин гражданин. В дисциплинарното общество контролът се осъществява чрез дисциплина, символика и наблюдение, чиято цел е нормализирането на човека*. А опциите на човека за противодействие намаляват драстично, защото властта бива децентрализирана посредством затворени институции и документи, тоест врагът и отговорникът не би могъл да се назове.

В отговор на Фуко, Дельоз развива теорията за общество на контрол. То може да бъде разгледано като еволюцията на дисциплинарното общество. Дельоз твърди, че в тях контролът е осъществен чрез представянето на средствата за постигане на този контрол като свободи. Въпреки, че той не живее във времената на смарт-технологиите, той ги предсказва. Телефонът, например, е такова средство, което надминава контрола на графика - той вече не е обвързан с точно определено място и време; контролът и информацията са навсякъде и всякога заедно с нас, замаскирани зад удобствата на технологиите. За мен в обществото на контрол се контролира не какво мислим, като случая с нормализирането при Фуко, а изобщо какво можем (потенциално) да мислим. За пример Дельоз дава магистралите. Те не са контролни средства сами по себе си, но изграждането им на точно определено място в точно определено време означава, че властта определя къде и кой накъде би могъл да отиде и по този начин самите опции, между които можем да избираме, също биват определени от нея**.

Какво имам предвид като казвам, че сме назад във времето? Та нали всички вече ползваме телефони, магистрали и така нататък? Аз защитавам тезата, че българската власт е странна комбинация от суверенно общество и общество на контрол. Ние виждаме как контролът се определя от de facto власт, не задължително отговаряща на de jure властта (за доказателство слагам паметния цитат от Доган: ,,Аз режа баницата’’, както и определения от Божков ,,паяк’’). Виждаме рестрикции върху потенциалността на мислите - пренебрегване на култура, наследство, образование, изкуство, природа(!) заедно с почти пълен контрол върху медиите както и върли популизъм, мета-популизъм, лъжи, премерени публични действия и тн. Виждаме масово строене на магистрали… А същевременно с тези изключително модерни средства за контрол, ставаме свидетели на абсурдни изблици на суверенен тип контрол - поръчкови убийства, публични екзекуции (казусът с Черепа), а дори и символ на публичен антагонизъм в лицето на Борисов и неговите изяви като вожд***. (Тук искам да вметна, че според мен характеристиките на дисциплинарно общество, които забелязваме в България, като затвори, институции**** и прочее, са по-скоро породени в резултат на взаимодействията ни със Запада, но не са ключова част от контрола). Как се случва този странен бъркоч от два коренно различни типа общества? Мисля, че и Фуко и Дельоз биха били впечатлени от гениалността на българската власт…

Причината за тази ситуация може да се крие в нашата история. По времето на бум на развитие в Европа, ние сме били под робство, заради което ние изпуснали не само интелектуалното, но и чисто общественото развитие, обвързано с Европа. Фуко твърди, че в точно този период суверенните общества са в упадък, а дисциплинарните са в своя зародиш. Така за нас причините за отърсване и подмяна на суверенните общества липсват.

Не мога да не спомена и социализма, поради текущото положение Русия, чийто олигархичен режим наподобява българския. Заедно с изпускането на положителните черти на капиталистическото развитие, социализмът ни е спестил от много важни и упадъчни черти на Запада - комодификацията и фетишизирането на материалното. Как? Просто не е имало достатъчно разнообразие, количество и достъп до материалното, че то да бъде фетишизирано, а обществото комодифицирано... Въпросните черти на Запада от години биват в обсега на социални и политически критици, философи, писатели и прочее. Те са неразделна част от модерното и предмодерното, тоест от времената на дисциплинарните общества, но и зародиша на обществата на контрол. Пропускайки това развитие на дадените общества, ние се оказваме почти изцяло изолирани от дисциплинарните общества, заради което се намираме в тази ситуация днес. Но какво от това? Това обяснява защо една голяма част от социалните критики на Запада (особено левите) почти не функционират в тукашните среди. Един вид, ние сме и ощадени, и привилегировани - нямаме директни събеседници, от които да се учим като другите страни, но пък имаме пълната потенциалност да развием изцяло собствени философия и бъдеще заради безпрецедентното ни развитие спрямо Запада. Това би могло да ни подскаже и какво и как трябва да правим спрямо българския народ като отделна единица както в социално-политическата световна сцена, така и на национално и индивидуално ниво.

*Трябва да отбележим, че за него тази промяна от суверенно към дисциплинарно общество не е задължително негативна, дори да звучи по-дистопично.

**Дельоз споменава, че тук вече контролът не е задължително да е част от самата ,,власт’’. Контролът може да идва от други части на обществото, като компании например, които искат да контролират за собствена изгода.

***Въпреки този му символ, неговата роля е изключително добре изиграна и планирана, което му позволява почти безкрайна маневреност.

**** Които всъщност в нашия случай нямат качествата, които Фуко и Ходжсън им дават, а по-скоро са изпълнители на волята на Бойко.