Петиция срещу петициите като индулгенции

PETICIQ.BG е за мен абсурден феномен в българското общество, който съм склонен да твърдя, че повече пречи, отколкото нещо друго. За мен неща като петиции, angry react във Фейсбук, слагането на #BlackLivesMatter в описанието на профилната снимка и прочее са един и същи феномен, с един и същи (с риск да прозвуча като върл активист) социално-декадентен резултат - абсолютното занемаряване и унищожаване на каквато и да е тип политическа и/или социална активност у човека (като това не е феномен присъщ само за българите).

В своето интервю за SRF Kultur психоаналитикът и философ Славой Жижек анализира опаковката на вид веган шоколад със знака за справедлива търговия (Fair Trade Mark). Според него ние, като консуматори на различни видове стоки, реагираме на реклами и подобни на знака за справедлива търговия отличителни белези на две нива. Първо, закупуването на този шоколад, чието производство е подсигурено чрез системата за справедлива търговия, ни позволява да бъдем ,,активни’’ участници в борбата с несправедливото използване на труда от дадени компании. При един малко по-дълбок прочит обаче, според него виждаме второто ниво - това на идеологията, в което се проявяват същинските конотации, които правим ние като консуматори. А те са следните: вместо да бъдем същински активни в борбата с въпросната несправедливост, ние предпочитаме да платим малко повече за съответния продукт със знак, за да може съвестта ни на консуматори да си остане спокойна, защото уж по някакъв начин сме били социално активни в тази борба, въпреки своята пасивност. С други думи това е съвременна форма на продажба на индулгенции или както самият Жижек описва: ,,Оставете ме на мира с тези големи и важни политически проблеми, аз вече купих този шоколад, следователно съм си изплатил дълга към обществото’’.

Моят аргумент е, че неща от типа на angry react, протестни хаштагове и снимки, качени в социалните мрежи, до голяма степен имат същия резултат. Те биват използвани като отдушник за нагнетеното лично несъгласие с дадени проблеми, като в същото време даже дават илюзията за лична активност и изпълнен социален дълг.

Петициите обаче са един по-интересен феномен, защото стигат една стъпка по-далеч, те са доказали своята (не честа, но съществуваща) ефективност, особено в други страни. Проблемът с тази практика в България е, че тя е насочена към властимащите, които след това действат по своя преценка. Тоест, петициите са нещо като мини вариант на референдумите, които пък от своя страна също са се доказали като не твърде значителен и успешен способ за постигането на промяна въпреки задължението на властимащите да им обърнат внимание и да действат спрямо желанията на обществото.

Естествено, трябва да се съглася с Жижек, че не трябва да сме цинични в преценката си за подобни способи и решението не е цялостното отричане от тях, а осъзнаването на идеологията зад тях и възпирането на функцията й да потушава социалните стремежи за промяна. Тези способи наистина може да са ефективни, но в твърде малък мащаб; промените, които трябва да бъдат направени, изискват генерални действия, тоест не само и единствено на личностно ниво, а и на общо социално. А такива промени рядко се случват чрез пасивност.

Мнението, което Теодор Михайлов изяви в скорошното си интервю в ,,Контракоментар’’ с Асен Генов беше, че силно активистки идеи като тези на Манол Глишев за протести и сваляне от власт, са неефективни и твърде краткотрайни. Той заяви, че промените трябвало да дойдат само чрез избори. Въпреки правотата на г-н Михайлов за краткотрайността на активистките промени, той трябва да разбере, че демокрацията работи на личностно ниво, а не на общо-социално, тоест нужната коренна промяна трудно би дошла само и единствено чрез избори без никакви активистки движения, особено в страна на 111-то място по свобода на словото, в която мнението на хората бива лесно контролирано.

За това е нужно активно, а не пасивно действие, което да позволи промяната, и изобщо да създаде потенциалността за нейното зараждане. А за да се зароди активността* от своя страна, е нужно осъзнаването на идеологичните движения и системи в обществото.

---

* Поне единият от факторите е този, но със сигурност не е единствен.

Библиография:

SRF Kultur. Slavoj Žižek: Down with ideology! | Sternstunde Philosophie. Youtube. 18 Jan 2019.

https://www.youtube.com/watch?v=Zm5tpQp6sT4

Дельоз и Фуко срещу българското общество

На българските властимащи явно им харесва да са старомодни. Защо не сме като на Запад? Защо лидерите на Запад изграждат общество на контрол, а ние още се борим със суверенно общество? Как все се оказваме назад с тенденциите? Както върви лафът: ,,И светът да свърши, на България ще и трябват още 50 години за да са натъкми.’’

Но нека първо направим характеристика на трите вида общества, които Фуко и Дельоз описват. Фуко като историк-философ определя, че до около времето на Индустриалната революция, светът живее в суверенно общество. В такова общество, контролът се е налагал чрез силови средства, публични екзекуции, наказания и подобни. Фуко нарича тях наказания за тялото. Но обществото е можело да симпатизира с наказваните, имало е действаща фигура, която да бъде обвинена (тази на палача и царя). Той смята, че в такова общество, където упражнението на сила е изявено пред публиката, поддържаният контрол е бил твърде краткотраен и крехък; имало множество бунтове, владетели били детронирани и тн. За това с идването на индустрията, работата и образуването на класови разделения идва и така нужната (за властимащите) революция в начина на контрол - заражда се дисциплинарното общество, такова което наказва душата, а не тялото. Престъплението се психологизира, анализира; атакуван е не човекът, а вътрешните проблеми у него, чрез което се цели създаването на ,,гражданин’’. Тоест чрез дисциплината в затвора, престъпникът трябва да започне да конформира с правилата на обществото. Тази система от своя страна се транслира във всички останали слоеве и системи на обществото. Фуко казва, че не е случайно, че болници, училища, фабрики, институции, казарми и тн., напомнят/приличат на затвори. Нагледен пример за това и за функциите на дисциплинарното общество са работните/училищните/затворническите/и тн. графици. Всеки трябва да е по някое време на някое място и той е зависим от това да бъде там, следователно се подсигурява неговата поява. Така обществото е контролирано. Властта знае къде е, какво прави, кога и как прави всеки един неин гражданин. В дисциплинарното общество контролът се осъществява чрез дисциплина, символика и наблюдение, чиято цел е нормализирането на човека*. А опциите на човека за противодействие намаляват драстично, защото властта бива децентрализирана посредством затворени институции и документи, тоест врагът и отговорникът не би могъл да се назове.

В отговор на Фуко, Дельоз развива теорията за общество на контрол. То може да бъде разгледано като еволюцията на дисциплинарното общество. Дельоз твърди, че в тях контролът е осъществен чрез представянето на средствата за постигане на този контрол като свободи. Въпреки, че той не живее във времената на смарт-технологиите, той ги предсказва. Телефонът, например, е такова средство, което надминава контрола на графика - той вече не е обвързан с точно определено място и време; контролът и информацията са навсякъде и всякога заедно с нас, замаскирани зад удобствата на технологиите. За мен в обществото на контрол се контролира не какво мислим, като случая с нормализирането при Фуко, а изобщо какво можем (потенциално) да мислим. За пример Дельоз дава магистралите. Те не са контролни средства сами по себе си, но изграждането им на точно определено място в точно определено време означава, че властта определя къде и кой накъде би могъл да отиде и по този начин самите опции, между които можем да избираме, също биват определени от нея**.

Какво имам предвид като казвам, че сме назад във времето? Та нали всички вече ползваме телефони, магистрали и така нататък? Аз защитавам тезата, че българската власт е странна комбинация от суверенно общество и общество на контрол. Ние виждаме как контролът се определя от de facto власт, не задължително отговаряща на de jure властта (за доказателство слагам паметния цитат от Доган: ,,Аз режа баницата’’, както и определения от Божков ,,паяк’’). Виждаме рестрикции върху потенциалността на мислите - пренебрегване на култура, наследство, образование, изкуство, природа(!) заедно с почти пълен контрол върху медиите както и върли популизъм, мета-популизъм, лъжи, премерени публични действия и тн. Виждаме масово строене на магистрали… А същевременно с тези изключително модерни средства за контрол, ставаме свидетели на абсурдни изблици на суверенен тип контрол - поръчкови убийства, публични екзекуции (казусът с Черепа), а дори и символ на публичен антагонизъм в лицето на Борисов и неговите изяви като вожд***. (Тук искам да вметна, че според мен характеристиките на дисциплинарно общество, които забелязваме в България, като затвори, институции**** и прочее, са по-скоро породени в резултат на взаимодействията ни със Запада, но не са ключова част от контрола). Как се случва този странен бъркоч от два коренно различни типа общества? Мисля, че и Фуко и Дельоз биха били впечатлени от гениалността на българската власт…

Причината за тази ситуация може да се крие в нашата история. По времето на бум на развитие в Европа, ние сме били под робство, заради което ние изпуснали не само интелектуалното, но и чисто общественото развитие, обвързано с Европа. Фуко твърди, че в точно този период суверенните общества са в упадък, а дисциплинарните са в своя зародиш. Така за нас причините за отърсване и подмяна на суверенните общества липсват.

Не мога да не спомена и социализма, поради текущото положение Русия, чийто олигархичен режим наподобява българския. Заедно с изпускането на положителните черти на капиталистическото развитие, социализмът ни е спестил от много важни и упадъчни черти на Запада - комодификацията и фетишизирането на материалното. Как? Просто не е имало достатъчно разнообразие, количество и достъп до материалното, че то да бъде фетишизирано, а обществото комодифицирано... Въпросните черти на Запада от години биват в обсега на социални и политически критици, философи, писатели и прочее. Те са неразделна част от модерното и предмодерното, тоест от времената на дисциплинарните общества, но и зародиша на обществата на контрол. Пропускайки това развитие на дадените общества, ние се оказваме почти изцяло изолирани от дисциплинарните общества, заради което се намираме в тази ситуация днес. Но какво от това? Това обяснява защо една голяма част от социалните критики на Запада (особено левите) почти не функционират в тукашните среди. Един вид, ние сме и ощадени, и привилегировани - нямаме директни събеседници, от които да се учим като другите страни, но пък имаме пълната потенциалност да развием изцяло собствени философия и бъдеще заради безпрецедентното ни развитие спрямо Запада. Това би могло да ни подскаже и какво и как трябва да правим спрямо българския народ като отделна единица както в социално-политическата световна сцена, така и на национално и индивидуално ниво.

---

*Трябва да отбележим, че за него тази промяна от суверенно към дисциплинарно общество не е задължително негативна, дори да звучи по-дистопично.

**Дельоз споменава, че тук вече контролът не е задължително да е част от самата ,,власт’’. Контролът може да идва от други части на обществото, като компании например, които искат да контролират за собствена изгода.

***Въпреки този му символ, неговата роля е изключително добре изиграна и планирана, което му позволява почти безкрайна маневреност.

**** Които всъщност в нашия случай нямат качествата, които Фуко и Ходжсън им дават, а по-скоро са изпълнители на волята на Бойко.

Библиография:

Deleuze, G. Societies of Conrol. L’autre journal, Nr. I, Mai 1990.

Foucault, M. Discipline and Punish.

Then & Now. Introduction to Foucault. Youtube. 30 May 2019. https://www.youtube.com/watch?v=mGQ4qkp4i-8

ДБ и Чернишевски срещу Достоевски: Защо ДБ няма да успеят.

Демократична България - коалицията на движение ,,Да, България’’, ,,Зелено Движение’’ и ДСБ е много интересен феномен в постсоциалистическата история на България - те са единствените (или поне едни от малкото) рационалисти на българската политическа сцена. Точно заради тази си черта те няма да успеят да спечелят нито едни избори в близкото бъдеще.

Причината за това може да бъде намерена и в Записки из подполья (Записки от подземието) на Достоевски. Но за да разберем по-добре Достоевски, трябва да разберем причината за създаването на тази книга. Тя е написана в отговор на Еманюел Кант и Николай Чернишевски - Кант твърди, че хората са рационални в своята същност. Чрез тази мисъл на Кант Чернишевски стига до една теория в романа си Что делать? (Какво да се прави?), която набира популярност впоследствие заради друг романист-философ - Айн Ранд. И двамата разсъждават върху идеята за рационален егоизъм (макар и с различни заключения). Най-общо казано рационалният егоизъм гласи, че тъй като хората са рационални, бъдат ли те добре информирани за обстановката, в която се намират, и след това оставени на произвола, те ще направят това, което е най-рационално и добро за самите тях. Въпреки че Достоевски пише в частност срещу чернишевската теория, идеологията на Просвещението се простира и по-надалеч, като в разбиранията за функциите на историята и икономиката например; Хегел смята, че всичко неразумно у човека ще бъде унищожено от рационалността, присъща на историята, което напомня за теорията за Невидимата ръка на пазара от Адам Смит (търсене и предлагане като разумни и самостойни регулатори на пазара и цените). Всички тези идеи на Просвещението се фокусират върху рационалността (разумността) на човека и я приемат за даденост. Те се простират отвъд дадените философи и са просмукали множество схващания и теории. Точно срещу това се изправя Достоевски.

В Записки от подземието Достоевски обяснява защо всеки един от гореспоменатите философи греши в определението на разума и разумността като надеждни корективи на човека. Той описва неразумността на човека - неговата склонност да е меко казано отвратителен, да удря, да воюва, да измъчва и себе си, и другите...

,, ...О, младенец! О, чисто, наивно дете! Та преди всичко кога е бивало през всички тези хилядолетия човек да действа единствено само поради собствената си изгода? Какво да правим с милионите факти, свидетелстващи как хората съзнателно, тоест разбирайки напълно истинските си изгоди, са ги оставяли на второ място и са се втурвали по друг път, на риск, наслуки, непринуждавани от никого и от нищо, а като че ли само защото не са желали посочения път и упорито, своеволно са прокарвали друг, труден, безсмислен, като са го налучквали едва ли не в мрак. Тогава значи това упорство и своеволие наистина им е било по-приятно от всякаква изгода... Изгода! Какво значи изгода?

Пък и наемате ли се съвсем точно да определите в какво именно се състои човешката изгода? Ами ако се случи така, че човешката изгода понякога не само може, но дори трябва да се състои тъкмо в това в някой случай да си пожелаеш лошото, а не изгодното? Но щом е така, щом такъв случай може да има, значи цялото правило отива по дяволите. Как мислите, има ли такъв случай? Вие се смеете; смейте се, господа, но само отговорете: съвсем вярно ли са изброени човешките изгоди? Няма ли такива, които не само не са се вместили, но и не могат да се вместят в никаква класификация?’’

(Достоевски 1864, стр. 28-29).

Тази характеристика изключително много напомня на държанието на множество българи (и не само), които се поддават на елементарна пропаганда и действат както във физиологичната, така и в социо-политическата сфера, откровено неразумно спрямо собствените си интереси. Те не са активни, не защитават правата си, не се изправят срещу неправди, не гласуват, не четат, не постигат информационна хигиена, отдават се на кинетичното (при Епикур). Следвайки Ницше можем да кажем, че този ,,бунт’’ срещу рационалността е присъщ на човека, защото той иска да си докаже, че е свободен (което е различно от това да има ,,свободна воля’’) и да упражни своята воля за власт. В Отвъд добро и зло Ницше описва това упражнение на волята за власт като съществуващо в множество форми, като за ,,слабите’’ то често се реализира под формата на гореспоменатата отвратителност. Тук виждаме силни идейни връзки между Достоевски и Ницше. И двамата говорят за нерационалната сила у човека, и двамата говорят за разликата между ,,слабите’’ и ,,силните’’ (при Ницше*) и тяхното по-подобаващо упражнение на волята. А доказателство за присъствието на това разделение на ,,слаби’’ и ,,силни’’ в народопсихологията ни са самите стихове на Ботев например, който също идентифицира този проблем с еснафщината. Тук виждаме описаният от Достоевски проблем от другата страна - Ботев като класически ницшеански представител на ,,силните’’ рефлектира върху ,,слабите’’. Достоевски, обаче, стига една крачка по-далеч от Ницше и Ботев. Още в началото на Записки от подземието той описва разкола между тези два типа хора. За ,,слабите’’ волята на ,,силните’’ е необхващаема, тоест те я разбират, но не я схващат. Така рационалността губи своята пълнота - когато разбираш но не схващаш, тогава рационалното става непълно в качеството си на метафизична и психологическа сила.

Но как това е свързано с ДБ? (Тук искам да отбележа, че това есе не показва лична политическа привързаност към тях, а анализира тяхната дейност като феномен различен от повечето други партии и коалиции; целта е по-скоро мета-критика на обществото). Под постовете на ДБ във Фейсбук и нейните членове се забелязва почти една и съща критика, която общо взето гласи: ,,Тези неща ги знаем, прави сте, но сте твърде големи аналитици, фокусирайте се върху друго”. Ако ДБ (както и много други медии и политически критици) искат да имат прогрес и да постигнат промяна, трябва да се отърсят от идеологията на Просвещението. Те трябва да разберат, че народ като българския, за който Просвещението е било твърде кратко, сравненo с това на други западни страни, ще е дори още по-нерационален в своите схващания. За това рационални философии не биха могли да бъдат общо-социално практикувани тук, поне не на този етап.

---

*Като трябва да се отбележи, че нито ,,силни’’ е изцяло положителен термин, нито ,,слаби’’' е изцяло негативен.

Библиография:

Достоевски, Ф.(1864), Записки от Подземието. , Издателство ,,Фама’’. (2013).

Nietzche, F. (1886), ‘Beyond Good and Evil’. Oxford University Press (2008) (§18,19,21)

Scanlan, James P. "The Case against Rational Egoism in Dostoevsky's "Notes from Underground"." Journal of the History of Ideas 60, no. 3 (1999): 549-67. doi:10.2307/3654018.

Then & Now, ‘Dostoevsky: Notes From Underground & Rational Egoism’. Sept. 27, 2018.

https://www.youtube.com/watch?v=NsW1QqZuess.