О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да четеш?

Романтизиране на историята виждаме още във времето на Паисий Хилендарски, който противно на Ясперс, вижда историята като освободител, а не свободата като историк. Това романтизиране обаче, от възхваляващо и възпламеняващо, с времето постепенно се превръща в идеологически затвор за българина. С други думи: ,,Пре*бахме се Св. Паисий.”

Историята по дефиниция е базирана на миналото. Паисий вижда в това ù свойство функцията наследственост. За него това, че българинът е свързан с онези велики воини и владетели чрез тази функция доказва потенциалността за величие (а в последствие това става и самостоятелна причина за възраждането на тези качества у тогавашния българин под робство). Заради голямото ѝ историческо значение, представата за тази потенциалност все още е повод за гордост у голяма част от населението. Поради тази причина Паисий, по един или друг начин, е и причината в момента средностатистическият българин да използва своя интелект най-вече в областта на историята, вместо в тази на която и да е било друга хуманитарна наука. Всеки знае за героите от Освобождението, световните войни и за великите български царе, князе и к/ханове, но не всеки знае за Кръстев, Кръстева, Богданов, Разцветников, Щъркелов, или някоя от частите на наказателния кодекс. Това е хубаво точно поради причината, която вижда Паисий - потенциалност, повод за национална гордост и така нататък.

Поради обвързаността си с миналото, историята никога не е съществено присъстваща; Kогато не е директно обвързана с процеса на “освобождаване на бъдещето”, който Паисий вижда като цел на историята (в контекста на История славянобългарска този процес се отнася за отърсването от последиците от политическия контекст на 18. век, но може и да се отнася за всеки друг), тя винаги живее в миналото и не задължително предизвиква реакция, различна от гореспоменатите гордост или срам. Тази идея за миналото като освободител на бъдещето обаче привидно липсва в настоящия момент*, което ни оставя само с гордостта. Гордостта, останала като ефект от Възраждането и лошата ни интерпретация на него, води и до постоянното присъствие на историята във всекидневието и културата на българина. Все повече виждаме нарастването на броя предавания и текстове на тема история и героизъм, но това няма същия резултат, какъвто дейността на Паисий е имала върху българина. Това ни навежда на следния въпрос: “Защо българинът няма подобни подбуди като в миналото, а дори изглежда още по-податлив и социално и екзистенциално апатичен?”. Смятам, че причината се крие в три** фактора, директно следващи от романтизирането на историята.

Първият от тях е разривът между фактологията на нашата история и положението ни в момента. Текущите проблеми на българите са породени почти изцяло от самите тях и/или властта. За разлика от това в историята ни (поне в очите на обикновения човек като мен например) врагът почти винаги обаче е бил не вътрешен както сега, а външен, и то много добре дефиниран. Така причината за актовете на борба и съпротива досега е била винаги екзотерична, а централната роля на нацията и националността- неизбежна. Днес трябва по един или друг начин да се обърнем срещу представата за нацията и националността като причина за битка. Следователно, в нашия случай нямаме пример, който да ни подскаже какви трябва да са точните ни действия, но каквито и да са, романтизирането им няма да идва от историята. Така днешните проблеми изглеждат а-исторически; те изискват борба срещу самата причина за битка, което ги прави още по-малко атрактивни, а дори и почти абсурдни в контекста на българина, който исторически винаги се е съпротивлявал срещу външен враг.

Вторият фактор, обясняващ разликата в действията на българина преди и сега, е гореспоменатото присъствие на историята във всекидневието. Смятам, че това присъствие е и хипер-пръствие на самия дух за битка - определение, което базирам на теориите за симулациите и симулакрума на Жан Бодрияр. С други думи присъствието е заместител на вътрешната нужда от героизъм, която е била присъща на възрожденците. Поради прекомерното му излагане на романтизираното в историята, българинът косвено изживява геройството без същественото му присъствие, което задоволява и моралната нужда от него. Този ефект на задоволеност е подсилен от ,,отсъствието” на историята в настоящето и бъдещето. Заради това ‘обезоръжаване’ наблюдаваме и липсата на нагон за оставяне на историческа следа и запазване на историческото наследство като архитектура, изкуство, традиция, и тн. За да поясня, ще дам пример за диаметрално противоположен по свойства романтизиран национален феномен - революцията при французите (подобно на историята у българина, той е сравнително модерен). Прекомерното излагане на нейните идеи не би имало същия силен обезоръжаващ ефект, защото революцията е винаги съществуваща като идея в настоящето и бъдещето, следователно и действията породени от този феномен ще са винаги текущи или очаквани (романтизирането на революцията при тях е довело до други проблеми - те никога не могат да бъдат съществено поробени, но и нямат нагона за противодействие на външни сили).

Третият фактор, обясняващ разликата в действията на българина преди и сега, е непознаването на останалите хуманитарни науки и изкуства. А това означава непознаване на проблематики и идеали извън чисто историческите, като красота, любов, култура, смисъл... Непознаването им води до ,,обезчувствяване” и ,,уталитаризиране” на мисълта. Това от своя страна неизбежно води до апатия и културна деградация, които вече са част от ежедневието***. Дори в момент на нужда от спешна екзистенциална осъзнатост и културно-политическа активизация, българинът се оказва неспособен да ги достигне. Така се получава все по-нарастващо неосъзнаване на важността на това, което се случва около него. Българинът остава без всякаква нужда от активизация, защото не познава дълбочината на проблема, следователно няма и стремеж/способност за достигане на нещо по-близко до обективност. Това прави българина податлив на пропаганда, лъжи, популизъм и от скоро на новото явление мета-популизъм (или говоренето против популизма, което всъщност изпълнява функцията на популизъм). Така умишлена деградация на съдебната система и журналистиката се постига лесно, с което следва и възможността за пълен контрол над една държава, без голяма потенциалност за отпор от обществото срещу него. Това е и резултатът, който забелязваме.

---

* Според мен всеки би приел това неаргументирано наблюдение, че днешните ,,предавания и текстове” консумирани от широката публика, в голямата си част нямат същата екзистенциална стойност като създаденото от Паисий, а са по-скоро създадени с цел забавление и информиране на същата тази публика.

** Или четири, ако прибавим по-горната забележка към тях, но тя не е директно следствие от романтизирането на историята, а резултат от няколко допълнителни в исторически план развития на обществото, плюс отчасти фактор номер три.

*** Това може да посочим като още една причина за липсата на нагон за съхранение на старото и оставяне на ново. При уталитаризираната мисъл функционалността е приоритет, а старото не е известно с особена директно обозрима функционалност.

Високият стандарт и ниската толерантност

Жените, мъжете, а дори и разумните човешки същества се въвличат в една особена игра още преди да прехвърлят крехката, но помпозно разтръбяваната възраст от двадесет години. Всъщност това е играта, в които се въвлечени всички, дори и в по-мащабен, глобален план- този на държавите и брутния вътрешен продукт. Във втория план ключово място заемат моралните им стремежи, естествено съответстващи на мястото им в икономическата йерархия, в която неизбежно попадат. И така, както една семейна двойка върти апокалиптичните теми на любовния свят и след това ги завива под една завивка, за да ги събуди отново на сутринта, така държавите приспиват дълбоките си социални проблеми и слабости- за да осъмнат с подкани към толерантност. Онази лъжовна, евтина толерантност, която някои се кълнат, че убива в любовта, работи безотказно в рамките на политическия живот.

Но проблемът не се крие нито в толернатността като избирателна човешка емоция, или пък липсата на такава, а във феномена- процес “толерантност”. Той е лесно разгадаем, под булото на загрижеността на Западния свят винаги е лежало лицемерие и това не е нищо ново, всеки го знае, а дори и да не го знае, рано или късно го усеща. Аз обаче смятам, че проблемът е съвсем друг и може да бъде обобщен накратко:

Толерантността е избирателно качество, което може да бъде приписано само на по-силния.

На символично ниво силата никога не е в ръцете на съпротивляващия се, на виновникът за разрушаването на така удобния политически или интимен мир. И това е съвсем видимо в по-широкия план, когато е лесно да премериш броя и интензитета на социалните проблеми в една държава и видиш, че той е не само правопропорционален на навиците й да подканва към световен мир и съвършено разбиране между равни, а и често на икономическия й напредък. Колкото повече една държава упоменава и съчувства на несправедливостта и неравенството, било то расово, социално, полово, тн., толкова е по-виновна за съществуването им.

И макар и вече да става съвсем ясно, че няма да се стремя да активизирам четящия към расова равнопоставеност, няма да го обвинявам в сексизъм или политическа некоректност (това последното пък съвсем никога), смятам, е важно да продължа с аналогията между два свята, еднакво враждебни: интимния и политическия. Според мен е време да се приеме идеята, че това, което наричаме световен мир, се крепи на безкрайно крехък и уязвим баланс- този, създаден само в условията на добре премерена липса на действителна реторика между обвиняем и обвинител; на умелата, почти театрална “размяна” на сили между очевидния победител и неговия противник… наречен така с известна доза “толерантност”, разбира се:).

Конкретика:

САЩ, най-развитата икономика на света, висок стандарт на живот и претенции за нормалност, човешки права и свободи, БВП за 2019г. 21 трилиона и 44 милиарда долара и растящ брой на върховни примери за човешка низост, а именно католически свещеници със склонност към педофилия, 13% от населението е съставено от чернокожи. Апелира към толерантност, активизира населението, вербално линчува дразнителите в лицето на традиционалистите, а на другия ден започва акцията “спри и претърси” (stop-and-frisk policy) под ръководството на Майкъл Блумбърг, която се превръща в масово претърсване на тъмнокожи без криминални проявления, от бедни квартали и без възможност за образование.

Германия, БВП за 2019г. 4 трилиона и 40 милиарда долара и брой на бежанците, възлизащ над 1.5 милиона човека, повечето от които без документи или желание за последващо добиване на форма на идентификация- избягва “цивилните” разговори за бежанците и за безредиците, не споменава думата “вина”, а дори и да я спомене, то това не е в контекста на историята с бежанците, а по-скоро в този, в който сме били през първата половина на 20ти век…

България, БВП за 2019г., около 65 милиарда долара и размер на ромското население: над 900 000 хил. Души или над 10% от общото население на България, повечето без средно образование и среден доход, под прага на бедността, висока криминална активност, нежелание за интеграция; България говори за циганите винаги, но не с призиви към толерантност, разбиране и подкрепа в процеса на интеграция, а с омраза, сочейки с пръст...

Могат да бъдат предоставени още хиляди примери, но идеята е вече ясна. Най-зловещите и сериозните проблеми, чрез които можем да видим прогнилото, не се намират в показния конфликт, в откритата агресия и домашното насилие, а именно там, където всички те липсват. Там, където в празна зала с кънтящо ехо, звучи един запис на златен грамофон и през идеално чистите стъкла всичко изглежда наред...

Гешев, будизма и пост-социализЪма

Чух в едно интервю един интересен пример, използван от проф. Жижек относно нацистите. Той разказва за Гьобелс, Химлер и прочутите Шуцщафел (SS). Жижек твърди, че за да накара хората си да извършват ,,действия отвъд моралните норми на обществото”, “нацисткият елит” използвал вярвания, свързани с будизма - тези за безпристрастието на душата към действията, случващи се в реалността. Както професорът казва: ,,човекът не убива, просто ножът, като част от космическия танц, се завърта и пробожда друг през сърцето”. Така отговорността се изтласква извън индивида към нещо по-висше.

Иван Гешев, като главен прокурор на РБ би трябвало да следи за спазване на законността (чл. 127 КРБ), само че поради стечения на обстоятелствата започва да действа и извън измеренията, зададени му от КРБ. Това впоследствие поражда множество проблематични случаи (като тези с Божков, Горанов и тн.), в които той сякаш управлява безграничната си власт над всеки попаднал на пътя на властта, но не и върху тези, които са част от нея. По този начин той си спечелва голям интерес в лицето на гражданите. Този интерес става толкова силен, че започват да се появяват интервюта, в които един от идейните центрове не се явява неговата професионална длъжност, а самият той като човек. Едно такова се появява на 14. април за сайта ,,Епицентър’’. В това паметно интервю Иван Гешев говори за вярата си в Бог и свойта функция като негов подчинен. Тази трансцендентална връзка, която Гешев вижда води и до проблематичния за много хора цитат, който е сякаш изваден от средновековен ръкопис: ,, ... аз възприемам себе си, за добро или за лошо, като инструмент в ръцете на Господ (...) Аз съм инструмент, с който Той прави нещата, които смята за правилни. И аз не влагам в това никаква емоция.”

Като коментар върху този цитат, в техен пост във Facebook, организацията БОЕЦ правят връзка в мисленето между Иван Гешев и Недялко Димитров - Момата (сериен убиец) - именно тази, че и двамата се считат за инструмент в ръцете на Бог. Теорията предоставена от автора бе, че престъпниците си приличали, а Гешев всъщност бил инструмент в ръцете на Пеевски и Борисов. Смятам, че изказаната теорията можем за възприемам за вярна само частично. Гешев наистина е инструмент в ръцете на Бог, поне за себе си. Точно тази негова мисъл би му позволила да извършва действия отвъд моралните норми на обществото (дали в добра или лоша посока няма да коментирам). Така случаят с будизма и нацистите и този с Гешев и бог се оказват аналогични.

Това пренебрегване на отговорността като неразделна част от обществото и функциите му обаче не е нещо ново. То се намира навсякъде, просто е достатъчно разредено, че в следствие на това - лесно пренебрежимо. Но и няма как да бъде по-изразено. Самата отговорност, която средностатистическият човек като индивид в дадена демокрация носи със себе си, е твърде малка. Така примери за пренебрежение като това на Гешев много по-ясно и лесно излизат наяве (защото той носи много по-голяма отговорност). Но количеството отговорност е проблем, който рядко се взема предвид, когато се правят психологически и социологически оценки на едно общество, а то изглежда сравнително важно за влиянието на един индивид над света.

Колкото повече отговорност, толкова повече сила, но и толкова повече риск. За това и отговорността според либертарианците (и Ницше) е най-скъпата стока, но този идеализиран афоризъм няма същата сила на българската политическа сцена. Българинът* изглежда се чувства по-комфортно без отговорността. Той така е и свикнал. Неговият глас никога не е значел нещо - нито на ниво индивид, нито на ниво разпределяне на властта. На фона на подобна безличност просмукването на идеята, че отговорност няма или ако има, не е важна, е по-лесно от всякога. Защо мислите българинът реагира толкова спокойно на престъпления, за които отговорните не са поставени под отговорност (скорошен пример за това е липсата на разследване по въпроса за Горанов, ДКХ и неговата връзка с Божков и Домусчиев)? Точно този разрив между ‘отговорен’ и отговорността му е причината за състоянието на политиката ни в последните години. А причина за това се оказват няколко аспекта на така наречения модел #КОЙ.

Този модел се развива изключително бързо и то, защото подемът му идва и чрез властта, и чрез обикновения човек, движещ се сам към своята социална гибел. Ако направим препратка към философията на Фуко и Дельоз, ще видим, че в края на 90-те години на миналия век правим опит за преход от ,,дисциплинарно общество’' (такова, в което контролът се осъществява чрез силови средства и обществената организация) към ,,общество на контрол'' (такова, в което контролът се осъществява чрез представяне на ограниченията като свободи). Това обаче, за разлика от много други държави, най-виден пример за което е Америка от 90-те нататък, не е причинено от властта и технологията, а от обикновения човек и чувството му за историческа несправедливост (но все пак ,,не е луд този който яде баницата, а този, който му я дава’’, нали така). Така се развиват нещата исторически, че за българина всеки акт на съпротивление е и акт, просмукан от комунистическа идеология. Българинът страда от някаква форма на ПТСР, затова (заедно със склонността му да вижда света само в неговите две крайности) той вижда всичко, което е против сегашната ‘дясна’ власт, като социално-декадентно и обричащо. Това се забелязва в множество ad hominem критики на базата на политическа идеология (например, че са комунисти или част от ДПС или БСП), отправяни срещу хора критикуващи властта, или защити на властта от типа ,,пазят ни от комунистите.’’ По този начин така наречено освобождение от социализма, в съвкупност с пропаганда и липсата на интелектуална и информационна хигиена, води до един вид политическа апатия, която се оказва заложена в българина и чрез историята, и чрез културата му, а резултатът е общо-социалното бездействие срещу #KОЙ.

Естествено не омаловажавам действията на властта в насоката на политическата и интелектуалната апатия обхванала обществото, но те изглеждат някак случайни, резултат от едно неглижиране. Те винаги са били по- скоро действия към ,,дисциплинарното общество” (дори може би към ,,общество на властта’’) - чрез ,,бухалки’’(по Божков), сплашвания, репресия и тн. По-значителни ,,заслуги” за установяването на контрол над обществото, които могат да им бъдат приписани, са неглижирането на образованието и културата, видно в покъртителното състояние на учебната система и културния бизнес, заедно с високоефективния медиен контрол, виден от ниския индекс за свободата на медиите от ,,Репортери без граници” даден на България за 2020 година. Може да се каже, че именно тези ,,сполучливи’’ опити за налагане на контрол, успяха да забият последния пирон в ковчега на модерния активен и морален българин.

Отново се стигна до #KOЙ. Той е причина за социалното и политическо положение на българина, било то за добро или лошо, но това всеки вече го знае. Това, което изглежда все още неосъзнато е идеологическото бреме, което носи българинът от миналото си и от бъдещето, което не сграбчва, а апатично отбягва.

---

*Под термина ,,българинът’’ в есето изключвам голяма част от ляво-стоящите и единиците, които осъзнато и компетентно се изправят срещу описаното, но това не означава, че те са лишени от подобна симптоматика, просто е под друга форма.