Чух в едно интервю един интересен пример, използван от проф. Жижек относно нацистите. Той разказва за Гьобелс, Химлер и прочутите Шуцщафел (SS). Жижек твърди, че за да накара хората си да извършват ,,действия отвъд моралните норми на обществото”, “нацисткият елит” използвал вярвания, свързани с будизма - тези за безпристрастието на душата към действията, случващи се в реалността. Както професорът казва: ,,човекът не убива, просто ножът, като част от космическия танц, се завърта и пробожда друг през сърцето”. Така отговорността се изтласква извън индивида към нещо по-висше.
Иван Гешев, като главен прокурор на РБ би трябвало да следи за спазване на законността (чл. 127 КРБ), само че поради стечения на обстоятелствата започва да действа и извън измеренията, зададени му от КРБ. Това впоследствие поражда множество проблематични случаи (като тези с Божков, Горанов и тн.), в които той сякаш управлява безграничната си власт над всеки попаднал на пътя на властта, но не и върху тези, които са част от нея. По този начин той си спечелва голям интерес в лицето на гражданите. Този интерес става толкова силен, че започват да се появяват интервюта, в които един от идейните центрове не се явява неговата професионална длъжност, а самият той като човек. Едно такова се появява на 14. април за сайта ,,Епицентър’’. В това паметно интервю Иван Гешев говори за вярата си в Бог и свойта функция като негов подчинен. Тази трансцендентална връзка, която Гешев вижда води и до проблематичния за много хора цитат, който е сякаш изваден от средновековен ръкопис: ,, ... аз възприемам себе си, за добро или за лошо, като инструмент в ръцете на Господ (...) Аз съм инструмент, с който Той прави нещата, които смята за правилни. И аз не влагам в това никаква емоция.”
Като коментар върху този цитат, в техен пост във Facebook, организацията БОЕЦ правят връзка в мисленето между Иван Гешев и Недялко Димитров - Момата (сериен убиец) - именно тази, че и двамата се считат за инструмент в ръцете на Бог. Теорията предоставена от автора бе, че престъпниците си приличали, а Гешев всъщност бил инструмент в ръцете на Пеевски и Борисов. Смятам, че изказаната теорията можем за възприемам за вярна само частично. Гешев наистина е инструмент в ръцете на Бог, поне за себе си. Точно тази негова мисъл би му позволила да извършва действия отвъд моралните норми на обществото (дали в добра или лоша посока няма да коментирам). Така случаят с будизма и нацистите и този с Гешев и бог се оказват аналогични.
Това пренебрегване на отговорността като неразделна част от обществото и функциите му обаче не е нещо ново. То се намира навсякъде, просто е достатъчно разредено, че в следствие на това - лесно пренебрежимо. Но и няма как да бъде по-изразено. Самата отговорност, която средностатистическият човек като индивид в дадена демокрация носи със себе си, е твърде малка. Така примери за пренебрежение като това на Гешев много по-ясно и лесно излизат наяве (защото той носи много по-голяма отговорност). Но количеството отговорност е проблем, който рядко се взема предвид, когато се правят психологически и социологически оценки на едно общество, а то изглежда сравнително важно за влиянието на един индивид над света.
Колкото повече отговорност, толкова повече сила, но и толкова повече риск. За това и отговорността според либертарианците (и Ницше) е най-скъпата стока, но този идеализиран афоризъм няма същата сила на българската политическа сцена. Българинът* изглежда се чувства по-комфортно без отговорността. Той така е и свикнал. Неговият глас никога не е значел нещо - нито на ниво индивид, нито на ниво разпределяне на властта. На фона на подобна безличност просмукването на идеята, че отговорност няма или ако има, не е важна, е по-лесно от всякога. Защо мислите българинът реагира толкова спокойно на престъпления, за които отговорните не са поставени под отговорност (скорошен пример за това е липсата на разследване по въпроса за Горанов, ДКХ и неговата връзка с Божков и Домусчиев)? Точно този разрив между ‘отговорен’ и отговорността му е причината за състоянието на политиката ни в последните години. А причина за това се оказват няколко аспекта на така наречения модел #КОЙ.
Този модел се развива изключително бързо и то, защото подемът му идва и чрез властта, и чрез обикновения човек, движещ се сам към своята социална гибел. Ако направим препратка към философията на Фуко и Дельоз, ще видим, че в края на 90-те години на миналия век правим опит за преход от ,,дисциплинарно общество’' (такова, в което контролът се осъществява чрез силови средства и обществената организация) към ,,общество на контрол'' (такова, в което контролът се осъществява чрез представяне на ограниченията като свободи). Това обаче, за разлика от много други държави, най-виден пример за което е Америка от 90-те нататък, не е причинено от властта и технологията, а от обикновения човек и чувството му за историческа несправедливост (но все пак ,,не е луд този който яде баницата, а този, който му я дава’’, нали така). Така се развиват нещата исторически, че за българина всеки акт на съпротивление е и акт, просмукан от комунистическа идеология. Българинът страда от някаква форма на ПТСР, затова (заедно със склонността му да вижда света само в неговите две крайности) той вижда всичко, което е против сегашната ‘дясна’ власт, като социално-декадентно и обричащо. Това се забелязва в множество ad hominem критики на базата на политическа идеология (например, че са комунисти или част от ДПС или БСП), отправяни срещу хора критикуващи властта, или защити на властта от типа ,,пазят ни от комунистите.’’ По този начин така наречено освобождение от социализма, в съвкупност с пропаганда и липсата на интелектуална и информационна хигиена, води до един вид политическа апатия, която се оказва заложена в българина и чрез историята, и чрез културата му, а резултатът е общо-социалното бездействие срещу #KОЙ.
Естествено не омаловажавам действията на властта в насоката на политическата и интелектуалната апатия обхванала обществото, но те изглеждат някак случайни, резултат от едно неглижиране. Те винаги са били по- скоро действия към ,,дисциплинарното общество” (дори може би към ,,общество на властта’’) - чрез ,,бухалки’’(по Божков), сплашвания, репресия и тн. По-значителни ,,заслуги” за установяването на контрол над обществото, които могат да им бъдат приписани, са неглижирането на образованието и културата, видно в покъртителното състояние на учебната система и културния бизнес, заедно с високоефективния медиен контрол, виден от ниския индекс за свободата на медиите от ,,Репортери без граници” даден на България за 2020 година. Може да се каже, че именно тези ,,сполучливи’’ опити за налагане на контрол, успяха да забият последния пирон в ковчега на модерния активен и морален българин.
Отново се стигна до #KOЙ. Той е причина за социалното и политическо положение на българина, било то за добро или лошо, но това всеки вече го знае. Това, което изглежда все още неосъзнато е идеологическото бреме, което носи българинът от миналото си и от бъдещето, което не сграбчва, а апатично отбягва.
*Под термина ,,българинът’’ в есето изключвам голяма част от ляво-стоящите и единиците, които осъзнато и компетентно се изправят срещу описаното, но това не означава, че те са лишени от подобна симптоматика, просто е под друга форма.
Comments