Концепцията за Бог в психологичната теория на Юнг и отношението ѝ към свръхчовека на Ницше

Предговор

Концепцията за монотеистичния Бог е централна за системата от убеждения, позната като юдео-християнство, която е една от основите на западната цивилизация. Съвременната материалистична мисъл и нейната доминантна парадигма е не само неспособна да интегрира тази концепция, а дори се стреми към нейното отричане. Последното става явно от съвременното убеждение, че Космосът, или физическият ред, е породен от физичните закони, а не от „нещо“ сакрално. Друго такова убеждение е това, че моралните ценности могат да бъдат базирани на разума, а не на сакралното.

Липсата на интеграция и отричането от юдео-християнството е основният проблем, който Ницше поставя преди почти век и половина и изразява с известната сентенция „Бог е Мъртъв.“ (Ницше, 1882/1974). Той се състои в упадъка на разбирането за истина и респективно промяната в ценностния компас на обществото. Вярвам, че не е необходимо да описвам последствията от идеята за „Смъртта на Бог“ (по Ницше), след като историята ни е запознала с последствията от нея и на практика ние я живеем своеобразно.

Намирам за важно да споделя мнението си, защото смятам, че разбирането на юдео-християнската метафизика е необходимо не само за развитието, а и за предотвратяването на разпада на нашата цивилизация. В нея се крият максимите, на които от части дължим развитието, а отхвърлянето им би довело до тяхното забравяне.

При Ницше и Юнг откриваме опит за справяне с проблема, поставен от идеята за „Смъртта на Бог“. Системите, създадени от тях могат да бъдат разбрани като своебразни продължения на християнството, защото макар да предлагат ново разбиране за структурата и целта на човешката душа, то е основано на концепцията за монотеистичния бог. Следователно Ницше и Юнг ни предлагат едно ново разбиране за старото ни познание. Именно това именно това ги прави труда им ключов фактор в опознаването на концепцията за бог.

Намирам съответствието между идеите на Ницше и Юнг за интересно, основно защото Ницше има особено критичен възглед върху християнството и следователно неговата мисъл често бива разглеждана като антихристиянска, докато Юнг изрично се опитва да интегрира християнската символика в аналитичната си система. Именно това би ни накарало да си помислим, че те биха има диаметрални възгледи относно „целта на човешката душа“, но всъщност ще се опитвам да ви покажа защо техните възгледи са не просто съвместими или допълващи се, а дори почти идентични.

Нека разгледаме двата психологични модела като наблегнем на концепцията за Бог. Тя ще бъде разглеждана като „Висшата Цел на Човешката Душа“, което е именно и разбирането на християните за Бог. Ще направим паралел между „Пълния Аз“ на Юнг и „Свръхчовека“ на Ницше- понятията, отнасящи се към въпросната „Висша Цел“.

Психиката и Висшата Цел според Юнг

Психологичната теория на Карл Юнг ни представя нещо, което повечето други такива теории не успяват, а именно – психични единици. Според Юнг психичните единици са Архетипите. Думата идва от гръцки: ὰρχέτῦπος – архе – което означава начало и -типос – модел, образ, следователно казваме, че Архетипите са „начални модели/ първообрази“. Макар Юнг да определя Архетипите като „образи“, смятам, че е удачно да възприемаме Архетипите като съвкупност от чувства, символи, и действия, защото, както Юнг казва: „Има причина да предполагаме, че архетипите са несъзнаваните образи на инстинктите като такива, или, с други думи, че те са модели, сочещи към инстинктивно поведение“ (Юнг, 1959). Знаем, че инстинктите са пряко свързани с емоциите, и следователно казваме, че Архетипите са сборове от емоции, образи и инстинкти (или чувства, символи, и действия).

Архетипите, като вградени структури, биват изградени посредством битието и биват предавани чрез родови връзки. Поради тази причина Архетипите са „психични единици“, чрез които взаимодействаме със светa и които са свързани с битието на нашите прадеди. Следователно идеята за Архетипите е подкрепена от еволюционната теза, тъй като те могат да бъдат разглеждани като структури, изградени посредством процеса на еволюция, изграждащ характеристики и инстикти, които позволяващи оцеляването на вида. Това, което Архетипите допълват към еволюционната теза е, че адресират и субективното преживяване, в което изражението на инстиктите са именно Архетипите.

Архетипите са вградени структури, които използваме за развитието си и които биват предавани чрез приемствеността между поколенията. Те въздействат на разбирането ни за външния свят като пораждат символи, свързващи емоционалното с външния свят, с който ние взаимодействаме чрез действия. Следователно Архетипите са символи, свързващи чувствата с действията. Човек може да бъде разбран като съдържащ Архетипи и имащ за цел да „изрази“ тези структури, където изразяването им е решаването на проблеми, и където проблемите и решенията имат пряко отношение към биологичните нужди.

Юнг разделя Архетипите в две сфери – Несъзнавана и Съзнавана. Несъзнаваната сфера съдържа Колетивното Несъзнавано, извор на Архетипите, моделът, чието изражение е индивидът; и Индивидуалното Несъзнавано, което е Несъзнаваното на Фройд, или тази част на психиката, която съдържа репресираните Архетипи. Съзнаваната сфера съдържа Егото, или Аз-а, Персоната, Социалния Аз, които са Архетипите, чрез които човек се възприема и асоциира.

Пълният Аз е Архетип от Колективното Несъзнавано, който Юнг свързва с концепцията за Бог. Юнг твърди, че „Всяко нещо, което човек разбира като по-висша цялост от себе си, може да бъде символ на Пълния Аз.“ (Юнг, 1942/1948). Юнг описва този феномен, както следва: „Пълният Аз е не само центърът, но е също и окръжността, която съдържа съзнавано и несъзнавано; то е центъра на цялостта, както егото е центъра на съзнаваното“ (Юнг, 1953/1970). Този Архетип, или Пълният Аз, може да бъде разбран като „Висшата Цел“ на индвивида. Той се характеризира с интегрирането на всички Архетипи в една цялост, където този процес се нарича „Индивидуация“. Следователно казваме, че Пълният Аз е Архетипът, който подтиква човек към неговата цялост, която бива постигната след Индивидуация, процес на разкриване на Архетипите от Колективното Несъзнавано и на елиминиране на противоречията между Архетипите от Индивидуалното Несъзнавано и тези от Индивидуалното Съзнавано. Можем да кажем, че „Пълният Аз“ е равносилен на осъзнаването на всички Архетипи, което изисква разкриването им и елиминиране на противоречията между тях.

Пълният Аз символизира достигането до състояние на единност с нашите чувства, символи и действия, което изисква разкриването на скритите емоции, образи и инстинкти, и интегрирането им в нашето Съзнавано. Следователно заключваме с това, че концепцията е определенa от дадена организация на психичните части, характеризирана с липсата на противоречия между всяка от психичните части, както и с един процес на постоянно разкриване и интегриране на вградените колективни психични компоненти.

Психиката и Висшата Цел според Ницше

Ницше няма подобна систематизирана теза по отношение на цялостта на човек, но въпреки това творчеството му ни позволява да изградим цялостното разбиране за човека. Основните мотиви, които ще разгледам, са „Волята за Власт“, „Съвкупността от Стремежи“, „Ценностните Системи“, и идеята за „Свръхчовека“, за да изградя цялостна идея за разбирането му за психиката и душата.

Ницше твърди, че всички стремежи на човек следват от „Волята за Власт“, единствената движеща сила не само в човешката душа, но и в природата. Последното става явно от твърдението: „Този свят е волята за власт и нищо освен това. И вие също сте волята за власт и нищо освен това!“ (Ницше, 1901/1968). ,,Волята за Власт'' е това, към което се стреми природата, и следователно това, към което се стреми човешката душа. Въпросната „Воля“ може да бъде разбрана като стремежа да задоволим желанията и нуждите си, но е важно да подчертаем, че това не я изчерпва след като има за цел и да изгради определен Аз, който да поражда усещането за „Надмощие“. В подкрепа на това твърдение, Ницше описва „Робския Морал“- концепция, която описва изграждането на система от убеждения, която позволява на робите, или на тези, които са неспособни да изразят своята „Воля“, да възприемат неспособността си като нещо „Добро“ и по този начин да убедят себе си, че са по-властни от господарите си.

Според Ницше психичните единици представляват страстите на човек. Това следва от казаното от Заратустра: „Какво е човешкото същество? Топка от диви змии, които рядко са помирени и затова тръгват по своему и търсят жертви в светът.“ (Ницше, 1885/1995). Последното описание ни показва, че, според Ницше, човекът е сбор от противоречиви страсти, всяка от които следва своя собствен морал и следователно правилното за една страст обикновено е грешно за останалите.

Макар Ницше да ни представя хаотичен модел на психиката, той все пак неизбежно представя и концепции, отнасящи се към реда в нея. В творчеството на Ницше редът е свързан с концепцията за ценностните системи. Ценностните Системи могат да бъдат разглеждани като сбор от страсти, успели да получат власт над цялостта на човек, и следователно доминантни страсти. Християнството е една такава „Ценностна Система“, която позволява на страстите на роба да се организират по такъв начин, че цялостта му да бъде свързана с власт. Следователно „Ценностните Системи“ на Ницше могат да бъдат разбрани като „Съзнаваната сфера“ на Юнг, която не е нищо повече от подредения аспект на психиката.

Свръхчовекът е това, което Ницше определя като „Висшата Цел на Човек“. Това е явно от следното изказване: „Ето уча Ви на Свръхчовека. Свърхчовекът е смисълът на земята.“ (Ницше, 1885). Ницше продължава с това, че „Човекът е въже между звяр и свръхчовек, въже, опънато над пропаст” (Ницше, 1885), „Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.“ (Ницше, 1885). Всъщност превъзмогването на човека има за цел да достигне Свръхчовека. Следователно концепцията за „Свръхчовека“ подтиква към изразяването на потенциала и увеличаването на властта. Тогава Свръхчовекът се свързва с единствената посока на развитие. Ницше не определя какъв е точно пътят към „Свръхчовека“, а по-скоро казва, че отговорът е в изграждането на нови ценностни системи и в превъзмогването и преоценката на старите.

Превъзмогването е неизменно свързано с преоценката на ценностите, което значи, че превъзмогването е процес на унищожение на настоящите ценностни системи, или на настоящият ни Аз, с цел изграждане на нови и по-добри такива. Ако се запитаме какво би значело да изградим „по-добра ценностна система“, лесно стигаме до извода, че тази ценностна система трябва да е способна да въплъти повече от нашите страсти. Естествено е да предположим, че такъв процес би изискал елиминирането на противоречията между нашите страсти, тъй като противоречията пораждат слабост, съмнение и несигурност. Следователно превъзмогването представлява подобряването на взаимодействието между страстите с цел израстване на индивида.

Свръхчовека като Пълния Аз

Превъзмогването и Индивидуацията са процеси на изграждане на една цялост от хаотичните части на психиката. Без значение дали частите или единиците на психиката, са „страстите“ или „архетипите“ и без значение дали редът на психиката е „ценностната система“ или „съзнаваното“, можем спокойно да кажем, че развитието на психиката е пряко обвързана със събирането на всички части в една подредена структура, която позволява изразяването на всяка от тях. От това следва и че Превъзмогването и Индивидуацията целят да достигне до Висшата Цел на човешката душа. Тогава „Свръхчовека“ и „Пълния Аз“ са понятия, отнасящи се към въпросната „Висша Цел“ или въпросната „Цялост“, които съответстват с идеята за едно по-висшо състояние. Това състояние цели да оптимизира изразяването на основните стремежи на човека или душата на човек и от тук става явно, защо то може да бъде разбрано като „Висшата Цел на Душата“.

Намирам за необходимо да спомена, че достигането до тази „Висша Цел“ е невъзможно. Следователно казваме, че Свръхчовекът и Пълният Аз са безкрайни пътища, насочени към развитие, а не идеи, които сочат към някаква конкретна крайна точка.

Висшата Цел като Християнската Концепция за Бог

Християнството свързва концепцията за Бог с най-висшото състояние на съзнанието, което е изразено чрез идеята за „Рай“. Раят е местоположението на Бог и е мястото, където душата отива щом достигне Бог. Следователно състоянието на съзнанието свързано с Раят е същото, което е свързано и с Бог, и то е именно това, което е Висшата Цел на човешката душа.

Идеите за „Свръхчовека“ и „Пълния Аз“ лесно могат да бъдат свързани с православната концепция за Бог, характеризирана с тежкия път на страданието. Ницше често ни напомня за необходимостта от страданието и ясно го свързва с Преодоляването и Свръхчовека. Юнг твърди, че процесът на Индивидуация изисква „Пътешествие в Ада“ и че респективно „Пътешествието в Ада“ е необходима част от пътя към „Пълния Аз“.

Според християнството, Ницше и Юнг, пътят към Висшата Цел е изпълнен със страдание, а целта на пътешествието е Висшото Състояние на Съзнанието, идентично с Висшата Цел. Висшата Цел представлява създаването на ред между противоречащите части на душата и Бог, Свръхчовека и Пълният Аз сочат към едно и също понятие, а именно Недостижимата Висша Цел на Човека.

Заключение

Концепцията за Бог е централната тема на християнството, която може да бъде разгледана отвъд съвременния материализъм. Такава перспектива присъства и в тезите на Юнг и Ницше, където Бог бива представен като единността на психичните части, която се свързва с Висшото състояние на съзнанието, или „Висшата Цел на Душата“. Тази перспектива ни позволява да съотнясяме християнската идеология както с еволюционните ни стремежи, така и Висшата Цел на вътрешния си свят. Следователно християнския морал е опит за изграждане на система, водеща към Висша Цел, а християнският Бог- самата Висшата Цел като такава. Следователно не е необходимо да свързваме християнския морал с християнския Бог, защото именно Ницше разглежда Висшата Цел точно като християнския Бог.

Не можем да избягаме от концепцията за Бог, защото тя е дълбоко вкоренена във вътрешните ни стремежи. Неизбежно е да загубим себе си, ако загубим стремежа си към Бог и чрез разбирането на това Бог си позволяваме да разберем себе си.

Библиография

Nietzsche, Friedrich Wilhelm, 1844-1900. (1974). The gay science; with a prelude in rhymes and an appendix of songs. New York :Vintage Books,

Jung, C. G.. (1959). The archetypes and the collective unconscious. London, Routledge & K. Paul.

Jung, C. G. (1942/1948). Psychology and religion: West and east. London: Routledge. 1991. Jung, C. G. (1953/1970). Psychology and alchemy (trans: Hull, R. F. C.). In The collected works of C. G. Jung (Vol. 12). Princeton: Princeton University Press.

Nietzsche, F. W., Kaufmann, W., & Hollingdale, R. J. (1968). The will to power. New York, Vintage Books.

Nietzsche, F. W., & Kaufmann, W. (1995). Thus spoke Zarathustra: a book for all and none. New York, Modern Library

Естетическият проблем с Бойко и останлите простаци

Маниерите до сравнително скоро са били чисто ритуални. Било е нужно да се държиш по определен начин в определени ситуации с цел почитане на владетел/бог, а в последствие собствена изгода и авторитет. Но никога не е било естетизирано изцяло, поне до появата на филма като изкуство. Както казва У. Бенямин, филмът показва ,,визуалното несъзнавано’’. Това, което виждаме, но не осъзнаваме, че е там. Във филма виждаме кадри на ръце, животни, единични движения и пр., които по принцип не възприемаме по естетически начин. Тоест във всекидневието рядко виждаме отделни мигове като естетически важни, по същия начин както картините например. Във филма от друга страна такива всекидневни случки и сцени биват естетизирани. Така се заражда и естетизирането на маниера - той става обект на артистична, режисьорска и публична критика, което го утвърждава във формата му на естетически продукт.

Както знаем обаче, животът имитира изкуството. Естетизирането на филмовите маниери се прехвърля във всекидневието и в моменти, в които бихме били обект на публична критика, започваме да усещаме маниера си като артистичен акт, който трябва да бъде силно регулиран. Примери от всекидневието за подобни поводи за притеснение от друг човек са това как стоят дрехите ни, как говорим и прочее - самата прекомерна суета, присъща на модерното време (Инстаграм, Фейсбук и подобни) е доказателство за естетизирането на маниера. От друга страна, той придобива и една друга черта на постмодерното изкуство - това да бъде израз на идеология, която понякога се оказва само повърхностна. С други думи, маниерът започва да показва не само уважение (както в миналото), но и идеология - ако искаш хората да вярват, че си тежкар, тогава се държиш така на публични места, но не е нужно да се държиш така в моменти на усамотение, изолиран от публика. Примерите са достатъчно.

Така, след като маниерът бива естетизиран дори във всекидневието (а може би и политизиран, за хората, които непременно разделят политиката от изкуството), следва да имаме правото да сме чисто естетически недоволни от даден маниер. Именно маниерите на българските политици са тези естетически обекти, които ме отвращават. За мен наравно с ,,комунизирането’’ на икономиката (бензиностанции, хазарт, и тн.), срастването на властите, нефункционирането на съдебната система и тн., е и естетическото опростачване на политиката. Както Г. Вулджев спомена наскоро в своя статия в ЕКИП, простотията е интересен и сложен феномен - не е глупост, не е и грубост. Простотията сама по себе си би могла лесно да бъде естетически критикувана - тя не отговаря на нито един стандарт на маниера. Тя е ,,демократизирана’’ естетика - простотията е класически присъща на демоса. Но в този случай, дори този просташки маниер да е ПР акция, чрез която по един стар комунистически пропаганден начин да се наберат гласове, нещо не изглежда наред. Върнахме се в идеала на комунизма - власт на народа, без никаква йерархия. Няма съответствие между символична стойност на Борисов като властимащ (следователно йерархически по-висш от народа) и неговия маниер на простак от народа. Използвайки един аристотелски способ, ще кажа, че тъй като човекът е свикнал да мисли в аналогии, подобни несъответствия му изглеждат странни и неприятни. Следователно простотията (и глупостта) на Борисов и повечето политици, анализатори, медии и пр., е естетически отвратителна.

Бих бил много по-щастлив, ако ме мамеха естетически и умно - както правят в другите страни. Иначе, пак по аналогия, и аз излизам глупав и с лош вкус.

Библиография:

Benjamin, W. (1935). The Work of Art in the Age of Mechanical Reproduction. (New York: Schocken Books: 1969)

За протестите, целите, средствата и Ницше

Прочетох множеството мнения на знайни и незнайни (фейсбук) интелектуалци, че няма съществена нужда от обоснована цел на протестите в България (освен реактивната: ,,долу мафията, долу Борисов’’, която впрочем не съм сигурен, че всички там разбират какво означава, а и за добро или лошо de jure сме демокрация, в която съществените промени би трябвало да настъпват на изборите). Според мен има нужда от артикулирани цели и средства ако и тези за протеста, и тези против него искат да стигнат до каквото и да е. Една от грешките на протестите през 2013 г., която е изцяло на протестиращите, е това, че те бяха единствено и само реактивни, но не и активни/ креативни. За това призовавам за действия тези, които искат промяна в посока на подробното артикулиране на проблема, неговите причини и идеи, не само политически, но и психологически, социални, и тн.

Тук се позовавам на Ницше, който откроява две различни сили в цялостното развитие на човечеството - реактивните и активните. За него реактивните сили са тези, които по един или друг начин са в упрек/ в отговор на активните. Пример за такива сили са протестиращите, които оспорват действията, развитието, адекватността на политическите сили; тяхното развитие съществува заради това на активните. Активните са тези, които създават и до голяма степен ,,не се интересуват’’ от развитието на реактивните; те се развиват независимо от реактивните. За него тези активни сили са тези, които в края на краищата определят развитието на хората и обществото в даден период. От това описание обаче изглежда сякаш активните би трябвало да са винаги тези на власт, а не тези, които искат промяна. Тод Мей дава пример за обратното: движението на импресионистите в началото на 20-ти век. Тогава художници като Моне, Мане, Реноар и други биват отритнати от академичните и професионални общности, които са работели главно в сферата на реализма. Вместо да реагират на това отритване обаче, импресионистите се превръщат в активна сила и продължават своето творчество в собствени кръгове и галерии, въпреки опитите (реактивно) на реалистите да ги възспрат. Тук виждаме, че ,,нисшите’’ в социалната йерархия, бидейки активни, преодоляват ,,високите’’, които са реактивни. В резултат на това, за добро или лошо, импресионистите са тези, които задават тона на почти цялото изкуство на 20-ти век, докато реалистите са ,,избутани в страни’’. Смятам, че заради това един протест трябва да се стреми да бъде активен, а не реактивен. Така се подсигурява съществена, цялостна социална и политическа промяна.

На пръв поглед има няколко варианта за развитието на протестите в България по активен начин. Първият е на тези, които вярват, че нещата ще се променят само чрез мирни протести и ,,разходки по паветата’’. Тук аз съм скептичен, че това би могло да се нарече активно. Мирните протести могат да са само допълнение към други действия, но без да създават раздвижване, смисъл, ситуации и прочее, техният ефект върху развитието на силите ще бъде минимален. Вторият начин е на тези, които залагат на силата. Тук смятам, че има по-голям шанс за промяна, особено, ако силата е използвана по символен начин. Примери за подобно използване на сила са протестите срещу Гринденау в Румъния от преди няколко години, в които политици и държавници бяха буквално изхвърляни на боклука. Подобни протести обаче много лесно могат да ескалират обратно към реактивни, като например протестите срещу расизма в Америка, които по мое мнение няма да постигнат много, нито за дълго*. Силата използвана там е по-скоро симптоматика. Фройд определя физическото насилие, използвано по подобен начин, като симптом на простото неумение за артикулиране на проблема, което води до първична реакция. За него това е декадентно откъм страната на човешката психика. За това протести чрез сила първо трябва да имат силни теоретични и интелектуални фундаменти и искания, на които да се позоват преди да могат да постигнат нещо сами по себе си. Третият начин е на тези, които искат чисто интелектуални протести, които целят твърде дългосрочна, но за сметка на това почти сигурна промяна - подобни на движението на импресионистите. Такива протести биха включвали изграждането на цялостно интелектуално движение, което да се развие и просмуче в начина на мислене на хората с времето. Такива протести, въпреки своята почти чиста активност/креативност, обаче биха били твърде трудни за осъществяване и твърде бавни за целта, която имат протестите в България.

Остава и един четвърти вариант, който за мен изглежда най-ефективен в дадения случай - комбинация между протеста със сила и този чрез интелектуално движение. Ефектите на такъв протест биха се простирали както краткосрочно, така и дългосрочно, без да се изпада в реактивност. Първо, силата трябва да бъде използвана символно и а-симптоматично (това включва психологическа сила като подигравки и сатира, не само физическа) и второ, трябва(!) да се изградят философски, политически и обществени теории и дискурси, които да могат да поддържат както моментното развитие на промяната в политиката, така и цялостното дългосрочно променяне на някои от нравите и похватите (а чрез това най-вероятно и на цялостния zeitgeist). Трябва да се дадат много точни философски и социално издържани отговори на това защо хората са там, защо им трябва промяна, как се е стигнало до ситуацията, какво целят с протеста, как мислят да го постигнат и така нататък. Това би предотвратило както ескалирането на протестите в чиста сила, така и това да бъдат интервюирани гледащи като телета хора, без адекватна представа за това какво се случва и защо са там, без позиции и без размисъл… Прекомерното използване на Теза 11 (,,Философите само по различен начин са интерпретирали света, но задачата се състои в това той да бъде изменен’’ К. Маркс) е довело до пълната деградация на политиката и обществото като цяло. Трябва да се върнем обратно и да го поинтерпретираме малко, ако не искаме да се повтори първата половина на 20-ти век, от която България е изпатила достатъчно.

Не харесвам Гешев, нито Радев, нито Борисов, нито Доган, нито Христо Иванов, харесва ми стремежа и идеята за промяна, за това подкрепям протестите, особено в искания като преразглеждане на закона, МВР, НСО, прокуратурата, медиите, състава на МС, както и въвеждането на лустрация, ел. гласуване и прочее. Но протестите имат нужда от много силна корекция, както и от действащ коректив. Както каза проф. Кьосев наскоро в свое интервю, времето, в което философията става нужна на хората, е тъжно и страшно; според мен това време май настъпва. ,,Ще се става.’’

---

*Тук трябва да се отбележи, че подобна чиста сила и реактивност нямат шанс не само метафизически, но и чисто практично. Властта и държавата, срещу която се обръщат протестиращите, имат автокрация върху силовите средства и оръжията чрез МВР, жандармерия и армия. Въпросната автокрация ясно се видя от побоя над протестиращите сред които и Евгени Марчев, но и от побоя над невинни хора в Сърбия и Америка.

Библиография:

Жижек, Славой. (2020). ,,Протести! Пандемия! Паника!''

Тод Мей. (2005). ,,Жил Дельоз: Въведение''